Ретроспективно наблюдение

 Когато дойде голямото зло, животът ти се превръща във филм - европейско кино, не Холивуд. Ясни сцени се редят една след друга, няма нищо между тях. Нищо. Ти си лице във филма, не казвам герой, защото в думата герой има нещо героично. И така, вървиш от сцена в сцена, знаеш, че сценарий има, но си част от филма и краят е неясен. Нямаш власт над нищо. Когато краят дойде, филмът свършва. 

Тази нощ

 ще избуят звезди като бодили 

Уран ще е самотен 

в своя път към Слънцето

и  хиляди години ще се свият

в спомен. 

На Б.

Не съм ти пристан аз, защото

ти не си корабокрушенец и водата няма

място в нашата история.

И ако трябва непременно да измисля някаква метафора,

то тя е:

лъч внезапен иззад черен облак

вплел топла нежност в грубата трева

там високо в планината 

без дървета.

лека нощ

на всички уморени звезди

и на сърцето от камък което

с двете си дупки ме чака 

сред дъжд и звезди и сред смяната

на поне осем сезона

оставих света
да се движи сам.
движението е машинално
без обичайните вълнения
без изненади
без нищо или с нищо
както предпочитате.
потъването не е внезапно
този път
е страшно
че става бавно и водата се просмуква
навсякъде
в мен
и подозирам
че скоро няма даже да потъвам.

П.П. Това е една глезотия. Сърцето и другите ми органи функционират нормално.

знаете ли за
голямата змия
която съска
къде е - вътре във гърдите
свита на кълбо
знаете ли също
нощем
как нещата оживяват
и се движат тежко

лайката цъфти
и гледа жълто
пълна със олово

отиват си

в края на октомври си отиде баба Тана - лежеше съвсем спокойна и тиха и все си мислех, че всички ужасно грешат, защото тя помръдва с ръка и очите й потрепват. с една зелена дочена престилка, тя си я беше избрала. Баба Тана още на девет я цанили за слугинче - на пазара, после сама си е намирала къщи и господари, до София чак стигнала и там преживяла бомбардировките. На дванайсет вече ходела пеша почти по целия път от София до Поибрене, за да занесе пари в семейството. Оплете ми жилетка, когато бях без зъби и един много шарен и много хубав пуловер - отдавна, преди години.
През лятото й занесох букет риган от една друга родопска баба и тя му се зарадва, а аз бях щастлива, че нещо все съм направила за нея, защото не се грижеше никой много за баба Тана - тя все...
И точно тогава пораснах. Отидох без предупреждение с едно поколение нагоре. А един свят си отиде - там, където се плетат чорапи, готвят се бабини манджи, илачи с живовлек се правят в буркани, един спокоен и обичащ свят, в който Поибрене го има... В една къща насред Балкана, баба ми имала книги и още от съвсем малка чела на майка ми приказки.
Бог да прости и вуйчо ми, който си отиде днес, три месеца след нея. 

беше лято много отдавна

дори не го наричах 

лято тогава

лозето далече

след дедомицовите столчета чак 

толкова бях малка, че се криех под лозите на сянка със сиренце, което гаргата открадна,

а един ден заваля ужасен страшен град

сложиха ме в коша на магарето

покриха ме с найлон

и така пътувах :)

колко малко?

малко
колкото зрънце
ръж
те обичам

онова лято

Lynn каза:
12.08.09 1:09

джак хваща пътя пак се връща прилепите зреят кухи прилепи познаваш ли

в стаите четирите живеят нещата лампите храната аз се лутам спя

понякога излизам погледи около мен

походки

път няма

път няма

как ще хванеш пътя

джак?

Сърцето ми ме буди всяка сутрин:

тупа лупа

туп-туп-туп.

котките

като заспали плодове
обитават нощем въздуха пред блока
и
сънуват

навярно

all I need

е някаква топлина

от шал камина чай

снега

сенаг

ганес

негас

гасне снега

денят

избухва
с очакван безмълвен
гръм
в стотици градове

в очакване на нови зъби

някои нощи не спя
по нощница с черно палто
пуша пуша
на стълбите

сутрин потеглям вървя по релсите
в посока София
после хващам влака за Пловдив

или

влизам рано
в "Шах, игри, табла"
кюмбето пуши ще се разпали
котка ме гледа от мекия стар
тапициран стол

заставам до нея
прави ми място
влиза жена изрусена
и с дълго и черно палто от кожа
висока
тя пуши
аз пуша
автобусът пристига
и тичаме

и все отивам някъде
все отивам някъде

а баба ми на дивана плете жилетка от вълна

защото

следобедът е лабиринт

и тайни стаи има

в които да подремнеш

накратко:

твърде много нощи
чаршафите ми бяха твърди
и не можех да се свия на кълбо.


сега ще тропам с новите обувки по ръба на юни
с тревичка в косата
и песен в уста

:)))))

a regular morning

Обух двата розови чорапа, този с райетата има дупка на палеца и черното палто сложих, раницата на рамо – напред в свежата утрин с дъжд, задрямал в локвите (аз не изхвърлям лесно чорапите си – дупката не прави един чорап непотребен, тя го прави даже доста потребен, защото постоянно ти напомня с лекото неудобство на босия палец, че имаш палец). И ето хей – изкачваме баира, аз и Коци към училището и изясняваме въпроса за облаците – това синьото нещо на небето ли са те, или бялото, или сивото, защото небето тази сутрин ни залива с цветове, стратосфери, кислород и всякакви химични елементи със средновековно звучене, а охлюви нехайно пълзят, локвата се помещава в следа от гумите на камион, калта е мокра.

Преди това синът ми каза: „Аз съм луд, мам. Знаеш, че лудите си имат свои начини.”, с което обоснова вземането на осем ролки тоалетна хартия на четиридневното зелено училище.

Държа да отбележа, че тази сутрин въздухът е свеж и хладен, напорист и влиза дълбоко в дробовете.

една вечер

се вмъкнах в спалнята,
която никой не използва
с мехурчетата въздух под тапетите
и напуканото стъкло на прозореца

легнах и гледах гледах
всички неща
не бяха мои

но ме гледаха топло
заспах без
да сънувам

сутринта не я помня

на върха на хълма

вятър в бутилката свири
март