Ретроспективно наблюдение

 Когато дойде голямото зло, животът ти се превръща във филм - европейско кино, не Холивуд. Ясни сцени се редят една след друга, няма нищо между тях. Нищо. Ти си лице във филма, не казвам герой, защото в думата герой има нещо героично. И така, вървиш от сцена в сцена, знаеш, че сценарий има, но си част от филма и краят е неясен. Нямаш власт над нищо. Когато краят дойде, филмът свършва. 

Тази нощ

 ще избуят звезди като бодили 

Уран ще е самотен 

в своя път към Слънцето

и  хиляди години ще се свият

в спомен. 

На Б.

Не съм ти пристан аз, защото

ти не си корабокрушенец и водата няма

място в нашата история.

И ако трябва непременно да измисля някаква метафора,

то тя е:

лъч внезапен иззад черен облак

вплел топла нежност в грубата трева

там високо в планината 

без дървета.

лека нощ

на всички уморени звезди

и на сърцето от камък което

с двете си дупки ме чака 

сред дъжд и звезди и сред смяната

на поне осем сезона

оставих света
да се движи сам.
движението е машинално
без обичайните вълнения
без изненади
без нищо или с нищо
както предпочитате.
потъването не е внезапно
този път
е страшно
че става бавно и водата се просмуква
навсякъде
в мен
и подозирам
че скоро няма даже да потъвам.

П.П. Това е една глезотия. Сърцето и другите ми органи функционират нормално.

знаете ли за
голямата змия
която съска
къде е - вътре във гърдите
свита на кълбо
знаете ли също
нощем
как нещата оживяват
и се движат тежко

лайката цъфти
и гледа жълто
пълна със олово

отиват си

в края на октомври си отиде баба Тана - лежеше съвсем спокойна и тиха и все си мислех, че всички ужасно грешат, защото тя помръдва с ръка и очите й потрепват. с една зелена дочена престилка, тя си я беше избрала. Баба Тана още на девет я цанили за слугинче - на пазара, после сама си е намирала къщи и господари, до София чак стигнала и там преживяла бомбардировките. На дванайсет вече ходела пеша почти по целия път от София до Поибрене, за да занесе пари в семейството. Оплете ми жилетка, когато бях без зъби и един много шарен и много хубав пуловер - отдавна, преди години.
През лятото й занесох букет риган от една друга родопска баба и тя му се зарадва, а аз бях щастлива, че нещо все съм направила за нея, защото не се грижеше никой много за баба Тана - тя все...
И точно тогава пораснах. Отидох без предупреждение с едно поколение нагоре. А един свят си отиде - там, където се плетат чорапи, готвят се бабини манджи, илачи с живовлек се правят в буркани, един спокоен и обичащ свят, в който Поибрене го има... В една къща насред Балкана, баба ми имала книги и още от съвсем малка чела на майка ми приказки.
Бог да прости и вуйчо ми, който си отиде днес, три месеца след нея.