8.8.14

Това лято

в Керкира топлината беше като кадифе и закумът в нея. Пет метра закум.
На спирката извън града си купих бяла шапка - капела, а циганката се усмихна широко с моите зъби, гледах я, гледах, поглед не можех да откъсна както казват, а тя ми намигна.

3.8.14

оставих света
да се движи сам.
движението е машинално
без обичайните вълнения
без изненади
без нищо или с нищо
както предпочитате.
потъването не е внезапно
този път
е страшно
че става бавно и водата се просмуква
навсякъде
в мен
и подозирам
че скоро няма даже да потъвам.

П.П. Това е една глезотия. Сърцето и другите ми органи функционират нормално.

11.5.14

знаете ли за
голямата змия
която съска
къде е - вътре във гърдите
свита на кълбо
знаете ли също
нощем
как нещата оживяват
и се движат тежко

лайката цъфти
и гледа жълто
пълна със олово

3.2.14

отиват си

в края на октомври си отиде баба Тана - лежеше съвсем спокойна и тиха и все си мислех, че всички ужасно грешат, защото тя помръдва с ръка и очите й потрепват. с една зелена дочена престилка, тя си я беше избрала. Баба Тана още на девет я цанили за слугинче - на пазара, после сама си е намирала къщи и господари, до София чак стигнала и там преживяла бомбардировките. На дванайсет вече ходела пеша почти по целия път от София до Поибрене, за да занесе пари в семейството. Оплете ми жилетка, когато бях без зъби и един много шарен и много хубав пуловер - отдавна, преди години.
През лятото й занесох букет риган от една друга родопска баба и тя му се зарадва, а аз бях щастлива, че нещо все съм направила за нея, защото не се грижеше никой много за баба Тана - тя все...
И точно тогава пораснах. Отидох без предупреждение с едно поколение нагоре. А един свят си отиде - там, където се плетат чорапи, готвят се бабини манджи, илачи с живовлек се правят в буркани, един спокоен и обичащ свят, в който Поибрене го има... В една къща насред Балкана, баба ми имала книги и още от съвсем малка чела на майка ми приказки.
Бог да прости и вуйчо ми, който си отиде днес, три месеца след нея. 

11.12.13

беше лято много отдавна
дори не го наричах 
лято тогава

лозето далече
след дедомицовите столчета чак 

толкова бях малка, че се криех под лозите на сянка със сиренце, което гаргата открадна,
а един ден заваля ужасен страшен град
сложиха ме в коша на магарето
покриха ме с найлон
и така пътувах :)

17.1.13

онова лято

Lynn каза:
12.08.09 1:09

джак хваща пътя пак се връща прилепите зреят кухи прилепи познаваш ли

в стаите четирите живеят нещата лампите храната аз се лутам спя

понякога излизам погледи около мен

походки

път няма

път няма

как ще хванеш пътя

джак?