Обух двата розови чорапа, този с райетата има дупка на палеца и черното палто сложих, раницата на рамо – напред в свежата утрин с дъжд, задрямал в локвите (аз не изхвърлям лесно чорапите си – дупката не прави един чорап непотребен, тя го прави даже доста потребен, защото постоянно ти напомня с лекото неудобство на босия палец, че имаш палец). И ето хей – изкачваме баира, аз и Коци към училището и изясняваме въпроса за облаците – това синьото нещо на небето ли са те, или бялото, или сивото, защото небето тази сутрин ни залива с цветове, стратосфери, кислород и всякакви химични елементи със средновековно звучене, а охлюви нехайно пълзят, локвата се помещава в следа от гумите на камион, калта е мокра.
Преди това синът ми каза: „Аз съм луд, мам. Знаеш, че лудите си имат свои начини.”, с което обоснова вземането на осем ролки тоалетна хартия на четиридневното зелено училище.
Държа да отбележа, че тази сутрин въздухът е свеж и хладен, напорист и влиза дълбоко в дробовете.
Преди това синът ми каза: „Аз съм луд, мам. Знаеш, че лудите си имат свои начини.”, с което обоснова вземането на осем ролки тоалетна хартия на четиридневното зелено училище.
Държа да отбележа, че тази сутрин въздухът е свеж и хладен, напорист и влиза дълбоко в дробовете.
Няма коментари:
Публикуване на коментар